Нашият редактор на некролози избира 12 сбогувания от изминалата година
Определено апетитен мирис се носи над некролозите от миналата година. Това е специфичната примес на Zabar, определена персонално от Saul Zabar, съосновател на най-хубавия магазин за деликатеси в Ню Йорк. Неговият магазин на 80-та и Бродуей беше и е рог на изобилието от най-вкусната еврейска храна, която можете да си визиите. Забравете 800-те разнообразни типа сирена и препълнените кутии със зелени маслини; при визитите си държах на шоколадовата баба или изключително на новата сьомга. Г-н Забар търсеше това всяка сряда в пушилните на Бруклин и Куинс, в хладилните хранилища на разнообразни рибни пазари, като вземаше проби от сочната пушена плът с закривен на открито кламер. Той беше също толкоз придирчив към кафето, което, настояваше той, би трябвало да бъде като симфония, в която нито един инструмент не свири прекомерно мощно. Никой не го направи.
Веществото, кипящо на котлон в лабораторията на Патрик Макгавърн, също приличаше на кафе, само че не по този начин. Всъщност това беше разтворител от метанол и хлороформ, разбъркан с керамичен прахуляк, изстърган от дъното на съд на доста хиляди години. Процесът имаше за цел да освободи от праха всевъзможни органични съединения - ечемик, мед, билки - които биха могли да дадат ключ към това, което е било в съда преди. Целта на господин Макгавърн беше да изследва историята на алкохола, реконструирайки напитките от античен Египет, времето на неолита и Анадола на цар Мидас. Веднъж приготвени, той ги сервираше на празненства и даже на открития пазар.
Том Лерер обичаше да провокира забавление по още по-сърдечни способи. Самите заглавия на песните му бяха неустоими („ Poisoning Pigeons in the Park “ или „ We’ll All Go Together When we Go “), както и описанията му на католическата вяра („ Там индивидът, който има вяра, ще/ ти каже дали прегрешението ти е автентичен “) и Аризона, „ където пейзажът е привлекателен/и въздухът е радиоактивен “. Но часът му беше къс. През 60-те и 70-те години на предишния век той беше уважаван като греховен наблюдаващ на американската сцена и по-късно, когато войната във Виетнам затрудни комедията, той просто се върна към същинската си кариера, математиката и остарялата си теза по отношение на концепцията за режима.
Сълзите, нарисувани от Джими Суагарт, не бяха от смях, а от смирение. Той танцуваше и викаше, пееше и плачеше, с цел да избави хилядите души, които се събираха в църквата му в Батън Руж, Луизиана, и на стадионите в цялата страна. В огромната борба сред Доброто и Злото той се бори с дявола под формата на човек-мечка, защитавайки се само с името на Исус. Той победи тази мечка, само че за жалост той също взе участие в греховната природа на всички мъже и дами и изключително съгреши с красива жена, която му театралничи в мотел с горещи чаршафи тъкмо до Ню Орлиънс. Това беше краят на неговото служение, само че откакто докара толкоз доста хора до избавление, той вярваше, че най-после той също ще бъде изкъпан в Кръвта на Агнето.
Г-н Суагарт се занимаваше със избавяне и проклятие; същото направи и Питър Гърни, специалист по неутрализиране на бомби, който е работил в Близкия изток и изключително във Англия по време на терористичната акция на ИРА през 80-те и 90-те години. Често го питаха какви са били мислите му, до момента в който подхваща това, което той назовава „ най-дългата разходка в света “ към бомба, която трябваше да го убие. (За множеството бяха, макар че някои бяха имитации.) В началото, сподели той, щеше да се вманиачава за съотношението сред дистанцията и евентуалните пострадвания. Но когато стигна до устройството и даже стартира да го разглобява, бяха единствено той и бомбата, равни: убийте или бъдете погубен. Нищо друго не съществуваше. Хората се възхищаваха на смелостта му, само че той настоя, че е доста по-важно да се страхуваш. Хората без боязън бяха проклети простаци и заслужаваха да умрат.
Джейн Гудол трябваше да премине през сходна процедура, в началото, с дивите шимпанзета, които учеше в Танганайка. Трябваше да изгуби страха си от тях; те трябваше да изгубят своето от нея. Бананите бяха страхотната стръв, която насърчаваше контакта и разбирането. Съвсем скоро тя можеше да се приближи задоволително, с цел да направи най-революционното си наблюдаване, че шимпанзетата употребяват стръкове трева, с цел да ловят термити от гнездата им. Следователно потреблението на принадлежности не е извънредно човешка линия. До края тя беше толкоз призната, че един от огромните мъжкари щеше да вземе палмови ядки от ръката й. Самата тя стана специалист в езика на шимпанзетата на вик, както и прям глас за опазването и общото възстановяване на света.
Други деятели на акцията също привлякоха вниманието ми. Едната беше Разия Джан, афганистанка, приключила Харвард, която макар възможностите съумя да сътвори учебно заведение за девойки в селските региони на Афганистан и, удивително, да го поддържа. Тя направи това доста хитро, като притегли мъжете от седем селски села на своя страна като пазители на плана, като даже ги накара да повярват, че те го ръководят. До 2016 година тя има 800 възпитаници там и е основала институт, който да приема възпитаниците си от 12-ти клас, най-много за образование за акушерки. След това, през 2021 година, талибаните се върнаха на власт, забранявайки цялото обучение за девойки след шести клас. Изправена пред това, госпожа Ян просто одобри повече по-млади възпитаници и поддържаше връзка с по-големите девойки, които се прибраха у дома, като сътвори мобилна библиотека. Светът може да се отчае от Афганистан, само че тя вярваше в вярата и смяната.
Както направи и Мухсин Хендрикс, първият открит гей имам в света. Той се опълчи както на подигравките в учебно заведение, по този начин и на враждебността на локалния мюсюлмански правосъден съвет в Кейптаун, с цел да проповядва, че ислямът също е приобщаваща религия. В хода на теологичните си проучвания в Пакистан той открива, както подозираше, че нито Мохамед, нито Коранът осъждат хомосексуалността. Наистина, защото беше част от творението, явно беше постановено от Бог. Заради това той беше уволнен от преподавателската си работа и трябваше да основе свои лични джамии, места за срещи и фондации за правата на индивида, с цел да обезпечи духовна грижа за тези, които се раздират сред вярата и сексуалността си. Той беше погубен за това.
Други двама мъже оформиха живота си в очевидно възмездие за каузи, осъществени като млади. Единият беше Сен Геншицу, специалист по японската чайна гала. Семейството му от дълго време следва това предопределение, само че по време на Втората международна война той се образова като водач камикадзе, избавен от сигурна гибел единствено тъй като по случайност е зачеркнат от листата на полетите. В знак на признателност и от смут от военното си минало той взема решение да обиколи света, изпълнявайки чайната гала до безупречно съвършенство като акт на помиряване, медитация и мир.
При доста разнообразни условия Атол Фугард, южноафрикански драматург, се опита да изясни и заличи в творбите си момента, в който като бял безсрамник на 10 или единадесет години той се беше изплюл в лицето на Сам, един от неговите черни прислужници на фамилията. В зрелост той обикаляше пондоките от гофрирано желязо или черните сиромашки квартали на Йоханесбург, като последователно се трансформира в глас на бедните и буен съперник на режима на апартейда. Този режим го накара да млъкне, доколкото беше допустимо, само че предизвикателните гласове на героите му звучаха все едно.
Тяхната неучтивост прави изумителен контрастност с осъществявания с духовитост интелектуализъм на най-великия актуален английски драматург Том Стопард, чиито произведения смесват моралната философия с акробатика, латиноамериканската литература с гей любовта и рокендрола с Velvet гражданска война в Чехословакия. Той твърдеше, че написа за потомството, а не за сегашния миг, и предизвикваше публиката си на всяка крачка да бъде в крайник с ослепителната му самоувереност. И въпреки всичко пиесата, която го направи прочут, „ Розенкранц и Гилденстерн са мъртви “, беше роман за двама доста елементарни мъже, второстепенни герои в „ Хамлет “, изправени против неумолимата Съдба.
Съдбата също издигна до позиции на международна мощ двама мъже с възхитителна елементарност, които починаха през миналата година. Първият беше Хорхе Берголио, папа Франциск, човек с изумително примирение и добрина, който предпочиташе да живее в къща за посетители, а не в замък, който приемаше бежанци и който миеше краката на пандизчиите на Велики четвъртък. Не мислеше за това да се появи като самия Свети Франциск с агне на раменете си или да приветства пернати амазонки в Свети Петър. Неговата еластичност във връзка с доктрината провокира доста неприязън от страна на консерваторите, само че жилката му на йезуитска стомана, усъвършенствана в годините му като архиепископ на Буенос Айрес, му разреши да насърчи постепенно реформаторите, които искаше и от които църквата се нуждаеше.
Вторият човек беше Джими Картър, 39-ият президент на Съединените щати. Макар и сполучлив в бизнеса, той всъщност е грузински производител на фъстъци. Мандатът му беше белязан от стагфлация, безработица и енергийна криза; той беше запомнен с това, че беше неразбираем и неефикасен. Но като новороден християнин той вярваше в силата на човешката добрина. Най-близо светът до мира в Близкия изток беше планиран от него, когато той и Менахем Бегин, министър-председателят на Израел, споделиха фотоси на внуците си на верандата на Белия дом. Когато се пенсионира, следи избори по света и оказва помощ за построяването на жилища за бедните. Той може би беше неприятен президент; само че той беше доста по-рядко и по-добро нещо, в действителност добър човек.
